Нахвърлям главните участващи лица. Една… юлска сутрин. Лодка, недалеч от варненския бряг. Дървена и жълта. Следва море, както започва да се подразбира. Черноморските спокойни и спящи води, почиващи си след лятната буря. Непокорните синкаво-лилави вълни не могат да проникнат в спокойната юлска сутрин. Шест и половина. Остават трите най-важни лица. Мъгла. Да, колкото и нетипична да е мъглата през юли, понякога присъства в представите ми.
Мъглата изцяло е надвиснала пред очите ми и не виждам нищо друго освен белите й облаци. За щастие, обаче не ми попреччи да чуя нечия сутрешна песен, с прибавени още няколко тънки гласчета. Така разбрах, че наблизо имаше живот. Чувах как бавно природата се събужда. Оказва се, че аз съм следващият герой. Сама в морето, но в същото време у дома. Не мога да опиша какво е да посрещаш изгрев през мъгливите облаци. Неясно, но в това се съдържа и чарът му. Загадъчно е. В началото е слаба светлина, но в същото време можеше да ме заслепи в тъмнината, в която се бях носила през цялата нощ. Искаше ми се да видя повече от… Светлината.
Тогава още си мислех, че скоро ще бъда огряна от слънцето. От седенето, цяла нощ в лодката, тази сила и копнеж бяха толкова силни, че ми идеше да скоча и да плувам накъдето вятъра ме отнесе. Да живея. Не виждах нищо, но чувствах. В съчетание с остър ум, това е доста добра комбинация, въпреки, че да скочиш от лодка и да гониш неизвестна светлина, не е особено умно решение и затова ти трябва да можеш да плуваш.
Защо иначе ще си сам в морето, обгърнат от невидението. И ето ме, по дирите й съм, гоня я, надпреварвам се с вълните, краката ми приемат формата на турбини. Светлината продължава да е просто бледа точица. Не спирам да плувам, искам да я достигна. Турбините отказват, нямам сили. А и изплаших всички спящи риби.
Оставих се на течението. Плавах. Исках да се слея с вълните, да бъда част от водата. Да бъда морето. Забравих за лодката, забравих за мъглата, забравих за всички главни герои. Светих сама на себе си. Тогава светлината реши да доплува до мен. Тя реши да ме намери. Заедно се доведохме една до друга.
Бледата точица се беше превърнала в огнено оранжев фенер. Затворен във висока стара кула, упътващ всички като мен, да достигнат до крайната си отправна точка. Да достигнат до себе си. Светлината, която кара хората да вярват. Маяк.
Автор: Рада Колева – IV ЕГ Варна
