Всеки фестивал е празник, радост и усмивки за града, носител на извънредна емоция и излизане от сферата на ежедневното пребиваване. Потапяне в най-прекрасно място, където душата намира отдавна позабравени думи и смисли, където човек си припомня онзи неотдавнашен миг, в който всяко чудо е било възможно, всеки предмет е можел да оживее и да разкаже история… точно това се случи по време на 18-тото издание на Международния куклен фестивал „Златният делфин“. След принудително забавяне, поради Ковид пандемията, фестивалът най-сетне се завърна, за да даде на своите зрители невероятни емоции и изключителни спектакли, които показаха най-доброто от страната и света. В рамките на фестивалната седмица 01-07.10., жителите на град Варна имаха възможност да се насладят на изяществото на азиатския куклен театър, да се удивят на майсторски раздвижени марионетки, да надникнат в Огледалния свят на Алиса и да си припомнят, че всичко счупено, дори и сърцето, може да бъде поправено стига да не забравяш за трите вълшебни думи – представи си, мечтай, вярвай…
За вярата в смисъла на изкуството, за преодолените трудности и за отговорността пред публиката Станислава Кирилова разговаря с Вера Стойкова, директор на Държавен Куклен театър Варна и Артистичен директор на Международен куклен фестивал „Златният делфин“.
Здравейте, г-жо Стойкова, поздравления за успешно проведеното 18-то издание на фестивала, програмата беше изключително интересна и любопитна. Кое е водещото за Вас при селектиране на даден спектакъл и особено при подбора на международните представления?
Особено важно при селектирането на даден спектакъл е той да бъде оригинален, да носи част от културата към която принадлежи. Фокусираме се върху спектакли, които биха допринесли за общия обмен в изкуството. Всъщност такова беше и мнението на всички гости на фестивала, които казаха, че за тях е било много полезно да видят нови неща, както и различни подходи за правене на театър. Желанието ни беше да създадем една запалваща, мотивираща и зареждаща среда, която да ни направи по-амбициозни когато планираме следващите си проекти. Успяхме да изградим приятелска атмосфера по време на фестивала, независимо от конкурсния му характер. Знаете, че когато един фестивал има конкурсен характер винаги има някой, който не е доволен от резултата, но този път, за първи път от толкова много години, въобще не се усещаше тази неудовлетвореност или страх, че някой няма да бъде оценен правилно, дори напротив, всеки един от участниците казваше, че наградата не е от значение, а ценното е нашата среща. Именно това е и нещото което всички ние спечелихме – нашата среща.
Как се реализира фестивал в България след Ковид кризата и след всички проблеми, които присъстват в политически план?
Всеки ден се борим. Дали театър ще организира своята дейност или организатори ще правят фестивала и в двата случая е много трудно. Но за фестивал е особено трудно, защото има голяма доза несигурност. Голям риск е да направиш фестивал, защото когато селектираш, когато сключиш договори ти вече си отговорен за всичко което ще се случи, а Вие знаете с каква скорост се менят ситуациите в света. След Ковид, на всичкото отгоре имаме и риск от войни и от какво ли не, знаете какво е положението със самолетите, отменят се полети… Няколко дни преди началото на фестивала отмениха два полета, от което ни се изправиха косите от ужас, тъй като фестивалът е с много ограничен бюджет, както всеки един друг. Все пак успяхме да се справим и с това благодарение на помощ от страна на аеролиниите и други хора, които помогнаха, приятели, които разбират важността на това събитие. Ние сме щастливи именно поради този факт, че все повече хора осъзнават колко е важно изкуството на кукления театър, колко е важно развитието му, и колко е важно то за възпитанието на децата, за алтернативата, която им дава, защото те не могат да изживеят живота си само с това, което екрана им предоставя. Децата трябва да живеят с живото изкуство, с това което ги прави съпричастни сега, в момента. След всички трудности, които изпитахме като растящите цени, отменените полети, финансовите невъзможности, липсващите места по хотелите и прочие, това което изключително много ни радва след целия риск, който поехме е фактът, че фестивалът имаше невероятен интерес от страна на хората, а нямахме никаква предварително организирана публика.
Забеляза се, че фестивала беше силно посетен и то не само от професионална публика. Това значи ли че жителите на град Варна са възпитани към присъствието си в салона на кукления театър? Това така ли е и на какво дължите този успех?
Точно така е. Все пак това ни учуди, направо ни изненада и ние сме дълбоко впечатлени от това силно присъствие. В предишните години, когато е имало фестивал винаги е имало някакъв вид организатори – училища са идвали, детски градини, възрастни хора – в зависимост от спектакъла, но тази година поради разпоредбата да няма организирани посещения заради опасността от нова Ковид вълна ние знаехме, че нямаме такава възможност. Опасявахме се, че залата през седмицата, в непопулярните часове, когато всички са на работа и децата са на училище, спектаклите няма да имат посещаемост, но се получи точно обратното. Такава вълна от зрители, които искаха да гледат представления ни изненада и ние сме разчувствани от този факт. От друга стана това значи, че много дълго време сме работили и че е имало смисъл от нашата работа. Това казах на всички колеги на последната вечер, когато се разделяхме – има смисъл от нашата работа, ден след ден, капка по капка, стъпка по стъпка ние се приближаваме към това нашата публика от деца и родители все повече да осъзнава какво правим за тях. Осъзнават всички жертви които ние правим по посока на това те да получат нещо истинско и искрено.
Във фестивалната програма имаше и много куклени спектакли за възрастни. Как мислите, дали този относително нов за България жанр ще намери и разшири своята аудитория?
Да, но такъв тип спектакли не трябва да се правят самоцелно. Не можеш просто да направиш един спектакъл за възрастни и да очакваш, че някой ще дойде да го посети, защото е за възрастни. Не, спектакълът за възрастни в кукления театър трябва да е толкова впечатляващ, че да откъсне публиката от другите сценични изкуства, които предлагат представления за тази аудитория. За да да дойдат при нас хората трябва да знаят, че ние представяме нещо изключително, нещо което няма къде другаде да се види. Точно тук идва фантазията в нашето изкуство, тук идват големите режисьори, които правят хубавите, големи спектакли за възрастни. Ние сме един от театрите, които се радват на широка популярност на представления за възрастни и те са непрекъснато в репертоара ни, даже се чака ред за билети, като сложим дата и те свършват – толкова е голям интересът. Разбира се, това е и нашата отговорност към хората, които идват в салона, никога не сме ги излъгали и те знаят, че когато дойдат при нас ще видят нещо различно, нещо уникално. Мисля, че всъщност думата е „различно“, защото ние нямаме никакво намерение да се съпоставяме нито с драматични, нито с музикални театри, казвам и музикалните театри, защото спектакълът ни „Алиса в огледалния свят“ е мюзикъл. Просто ние правим нещата по нашия начин и за щастие актьорите ни имат страхотни качества. Аз лично съм много стриктна по отношение на постановъчните екипи, които идват да поставят. Обикновено това са едни от най-добрите професионалисти в България, а сега имаме и разговори с колеги от чужбина, които бих дошли да направят спектакъл.
Безспорно вашия театър е един от най-пътуващите куклени театри в България особено изразено през турнетата Ви в Азия, което е изключително интересно. Как преценявате разликата между театралната форма тук и там? Съпоставими ли са тяхното театрално възприятие и нашето?
Ние имахме седем годишен договор с Китай и непрекъснато бяхме там, от тези пътувания черпим най-много вдъхновение. Азия иска да се отърси от еднообразието на традиционното куклено изкуство, което има своето присъствие там от хилядолетия. Кукленото изкуство е родено в Азия, така че азиатците до ден днешен са в плен на тези традиции, които, разбира се, трябва да съхраняват. Фолклорът и традициите са нещо много важно, но не бива да остават сами, защото ние живеем в нови времена, а когато правиш нещо традиционно има една опасност, че ти е лесно и не ти е интересно. Колегите от Азия са готови да се отворят, невероятно работливи и прецизни са, имат неповторим усет към детайла, а актьорите им са много работливи, трудолюбиви и страхотно талантливи. Няма разлика между нас и нашите театрални възприятия, единствената разлика е в задачите, които ние даваме и те пресъздават. За нас голямата изненада на този фестивал се оказа Държавният куклен театър Алмати, Казахстан. Спектакълът им за възрастни „Ромео и Жулиета“ взе Гранд при в категория спектакъл за възрастни. Те също попадат в азиатската култура, а представлението им показа нещо ново. Спектакълът е толкова модерен, толкова ярък и запомнящ се, че безапелационно още когато го видяхме решихме, че това ще е едно от заглавията, които би могло да вземе Гранд при. Те са невероятни – красиви, талантливи, изящни. Изящество е азиатското е изкуство, то носи спокойствие. Видяхте спектакъла на Шу-Минг Ху „Старчето и неговите приятели“, който е ко-продукция Дот Го Тийтър – Каошунг, Тайван и Държавен куклен театър Варна. Видяхме и корейската актриса Ко Кюми и нейното представление „Куклена фантазия“, с което завърши фестивала. То беше като благословия за целия фестивал. Тя внесе такава лекота и душевна хармония. Хората в Азия се наслаждават на мига, те се наслаждават на момента. Китайците и въобще азиатците много бързат, когато работят, те бързат в ежедневието си, бързат във всичко, което правят, бързат дори когато се хранят, но когато гледат изкуство за тях времето спира, това е голямото нещо, което трябва да научим от тях, а именно, че когато се гледа нещо, не трябва да се бърза, а трябва да влезеш и да се насладиш на детайла, на времето което прекарваш с изкуството, с актьора, с постановката. Ние също се учим от тях.
Бихте ли казали и няколко думи за едно от най-впечатляващите представления по време на фестивал „Кралят на счупените неща“ на Тиътърсмитс – Хилкрест, Южна Африка , как намерихте тази прекрасна и талантлива трупа?
Тази трупа намерихме в Дубай. Нашият театър беше там на един голям фестивал, всъщност ние бяхме единствените европейци, а всички останали участници бяха от азиатските държави. И все пак, тъй като агенцията, която провежда фестивала беше от Южна Африка бяха поканили този спектакъл от ЮАР. Трупата им не беше популярна в Дубай и поради тази причина в салона нямаше никой, бяхме само ние. Гледайки спектакъла им усетихме, че през салона протича толкова силна енергия, такова електричество. За мен това е върхът на изкуството, моля се на Господ един ден и ние да направим такова чудо. Техният театър е много искрен, а да направиш такъв социален спектакъл, който да въздейства до такава степен, е просто изумително. Актрисата – Кара Робъртс е уникална! Да не говорим за драматургията, за режисурата, за изпълнението, за техническата реализация – за всичко. Те са невероятни, просто невероятни! Тогава аз си казах, че ни предстои фестивал и независимо колко трудно би било финансово, ще ги поканя, дори само тях да можех да поканя, пак щях тях да избера – толкова са впечатляващи, мисля че взривиха аудиторията. Това е езикът на изкуството.
Да обърнем фокуса към Вас, вие сте прекрасна актриса, коя е любимата ви роля, която сте имали възможност да изиграете?
Досега имам сигурно над двеста роли, но има две, които никога няма да забравя. Това е първата роля в живота ми, не говоря за дебюта ми, тогава бях в голям стрес и не знаех какво правя, говоря за втората ми ролята в спектакъла „Тошко Африкански“. Първоначално бях разпределен в образа на Тошко Африкански, но в последствие някой реши, че няма да се справя и за компенсация ми дадоха роля, в която нямаше никакъв текст, никакво присъствие. Страдах един ден и толкова, то аз толкова страдам – един ден. После се хванах за работа и тази роля, ролята на Тодорка, стана главна за нула време. Както казах, нямах никакъв текст, просто влизах и излизах, но това беше в хода на действието, така че можех да си го позволя. Това не е единственият път, в който са ме сменяли от роля, бяха такива години, че това се случваше често. Но аз винаги съм си казвала, че сигурно не съм била достатъчно добра и затова са ме сменяли, после реших, че ще стана много добра актриса и това няма да се случва. Не звучи много скромно, но и аз не съм много скромен човек, защото все пак такова е естеството на нашата работа – търсим вниманието на аудиторията. Тук ми се иска да кажа нещо, с което се надявам да бъда полезна за колегите, които тепърва прохождат в нашето изкуство – актьорската работа не е лесна, актьорския път не е лесен и не трябва да спираш, а трябва да продължаваш, и то давайки най-доброто от себе си.
Другата роля, която много, много обичам е на Светлосиният Петър в едноименния, страхотен спектакъл „Светлосиният Петър“ на големия Петър Пашов, режисьор, който вече не е между нас. Това е персонажът на отритнатото кученце, което се е родило синьо. Беше една страхотна роля, за която дори получих награда на „Златният делфин“, всъщност цялото представление взе много награди на фестивала, така че имам невероятен спомен.
Обичам всяка роля. В „Алиса в огледалния свят“ много харесвам персонажа си на гувернантката, влюбена съм в тази роля. Аз обичам тези образи, които са много ярки и много кратки, които са като билярдната пръчка, която разбива топките и те тръгват нататък. Всяка роля е важна.
А коя е предпочитаната Ви житейска роля – на директор, на режисьор или на актриса?
Всичките ги обичам много. Аз станах директор, за да може да се случват нещата, не станах директор заради позицията или някакъв вид власт, аз не обичам властта. Аз обичам възможностите.
И да завършим нашия разговор с една закачка по Рангел Вълчанов – „А сега накъде?“
Напред, само напред към следващите проекти, към следващи различни неща, които искаме да направим. Аз съм влюбена в различните неща и както се казва в „Кралят на счупените неща“ не спирай да мечтаеш и вярвай. Името ми е такова и аз винаги вярвам в нещата, които ще се случат. Аз съм любопитен човек, обичам да се случват различни работи, изненадващи неща, понякога, разбира се, се случват и лоши изненадващи неща, но тях ги прескачаме и продължаваме напред, защото няма рози без бодли.