На този свят сме само аз, майка ми и 2-ма приятели.
На седемнадесет разбирам, че марихуаната ми помага да се справям с напрежението, което съм насъбрал.
В помощ ми е две години.
Един ден усещам нужда от нов вид преживяване. Решавам да опитам някакви хапчета. Надали ще ми стане нещо от веднъж. Става ми малко по-хубаво. Събираме се с приятели… повтарям. Не разбирам защо казват, че наркотиците били лоша работа – толкова хубаво ми стана. Парите ми свършват, днес няма. Намирам пари и си взимам пак.
Изкарвам година.
Хапчетата не са на мода, чудя се дали да не мина на нещо по-твърдо.
Предлагат ми хероин.
Приемам.
Гади ми се, но и приятно ме отпуска. Докато синтетичните наркотици ми действат приповдигащо, хероинът има точно обратното действие – отпуска ме, предизвиква в мен състояние на летаргия и блаженство.
Не помня нищо.
Боцвам се само веднъж, после втори, трети…сто двайсет и трети път и така докато не умра.
Наркотиците сплотяват хората. Вече имам нови приятели, заедно се боцкаме.
Пак се надрусвам. Пак не помня нищо. Нямам пари.
Парите все не ми стигат. Кризите ми от дрогата стават все по-тежки, а депресиите ми – все по-дълбоки. Мисля за самоубийство.
Новите ми приятели ме пребиват. Не ми вярват, че нямам пари. Не ми пука. Сам ще се друсам.
Майка ми иска да ми помогне. Свързва се с психиатър, който ми изписва лекарства. Това не помага, понеже започвам да ги комбинирам и с други лекарства.
Продавам цялата покъщина телевизори, фотоапарати, миксери, шкафове, дрехи.
Майка ми вика полицията. Бягам от нас. Няма ме три дни.
Защо е толкова трудно да спреш?-ме пита като се прибирам.
Не ме боли нищо, не мисля за нищо, дори нямам нужда от храна. Карам на стенд бай.
Ако не взема, съм развалина.
Боли ме корема, повръщам, не се храня. Избива ме пот, дори в студа. Тресе ме. След това идва депресията. Лошите мисли. Представям си как ме гледат хората, какво си мислят за мен, как ще умра, как нямам приятели. Това трае няколко дни.
Всичките ми приятели са наркомани.
Събера ли се с тях, няма как да не взема. Майка ми ме следи. Кара ме да давам урина за тест, но аз я подменям. Моля някой да пикае в шише, крия го в панталона и така.
Решавам по едно време да мина на метадон. Купувам го от друг наркоман, който продава. Изкарвам бая време на метадон, но нямам пари да си купувам и пак започвам с хероина.
Преди година вените ми се свиват и се появява една топка в ръката ми. Лекарите казват, че не съм си улучвал вената и дрогата не се е разградила. Приемат ме в болница. Забраняват ми да се боцкам. Продължавам да взимам. Пращам един приятел да взима да ми носи в болницата и си го слагам в абоката.
Не помня вчера какво съм правил и от къде съм взел пари.
Днес намирам 5 лева на улицата. С тях си купувам 4 „Кале“-та и едно найлоново пликче. Майка ми ме пита защо са ми толкова лепила, а аз й казвам, че ще правя макет.
Цяла вечер спя на тоалетната чиния. Чувствам се изнасилен.
Замислям се, че нямам приятелка. *бал съм го.
Шест часът сутринта е и главата ми е на каша. Събуждам се на чужд диван. Губят ми се моменти от вчера и умирам от студ.
Изпадам в абстиненция.
Не ми е достатъчно зле, за да повърна. Ставам. С всичките си проблеми. С белезите от убождания по ръцете ми. Започвам да се паникьосвам. Не мога да си намеря нещата.
Дали снощи съм си купил дрога? Търся навсякъде. Най-накрая намирам половин грам метамфетамин в малко пликче.
Излизам. Пресичам улицата. Не знам къде отивам. Имам нужда от нещо. От три дни не съм ял като хората. Смърдя на лайна.
Депресията ме обзема в момента, в който влизам в нас. Мястото е прецакано. Снощи някой е изгорил килима. Имам нуждата да се надрусам. За секунда се замислям дали да не запаля един джойнт, но вече не пуша трева. Метамфетаминът обезсмисля джойнта.
Метамфетаминът лишава всичко от смисъл.
Имам нуждата да се надрусам. Много да се надрусам. Напускам къщата. В автобуса лягам. Започвам да заспивам. Хората в автобуса избягват погледа ми.
Не ми пука.
Усещам как ме гледат.
Не ми пука.
Цяла чакалня пълна с пациенти. Всичките са чисти. И те не ме гледат в очите. Времето се влачи, все по-бавно и все по-бавно. Дъртакът пред мен се бави зверски. Искам да го намушкам в гръбначния стълб и да го оставя да кърви на килима. Но това само ще попречи на мисията ми.
Крача напред-назад като бик. Погледът ми се стрелка на посоки из стаята. Поглъща всичко. Всеки детайл. Асансьорът пристига след три години, плюс-минус един месец.
Всяка секунда е болезнена.
На улицата има наркоман. Той чака някой друг наркоман, който да ограби. Трябва да се пазиш от крадливи надрусани нещастници, когато посещаваш клиниката за безплатни спринцовки. Всичко е наред. Не му допада как изглеждам.
В мига, в който влизам у дома, ме обзема желанието да умра. Миризмата на котешка пикня, цигари и изветряла бира.
Приготвям си дозата.
Излизам в задния двор със спринцовката между зъбите. Това е любимото ми място за друсане през деня. Успявам да намеря вена на втория опит. Само до средата е във вената.
Но и така е добре.
Усещам лека болка. Облива ме приятна вълна. Изпразвам спринцовката напълно.
Абстиненцията свърши.
Аз съм наркоман.
Вторник е.
В сряда се събуждам в болницата. Включват ме в някаква програма за наркозависими.
Най-страшният момент идва, след като успявам да преодолея физическата зависимост. Трябва отново да намеря смисъл в живота. Изживяването с наркотиците е толкова силно, че след това всичко ми се струва жалко и прозаично. В депресия съм. Грижат се добре за мен. Опитвам и аз да се грижа за себе си.
От година съм чист.
Източник: Психологичен Център S.O.V.A.
Автор: Емилия Сотирова
