В един слънчев ден, разхождайки се в двора на училището, случайно видях четири момчета, бяха около 16-17 годишни. Тогава видях, че едно от момчетата беше тормозено от останалите трима. Понасяше тежки удари, които му нанасяха безжалостно. Момчето беше на земята и молеше да спрат, но те не спираха и продължаваха да го тормозят. Отидох по-наблизо, за да разбера какъв е проблемът и чух, че докато тормозят момчето, те крещяха, че е бедняк. Видях, че му събуват обувките и започнаха да го целят в главата с тях. Когато видях всичко това, бях наистина потресена.
Исках да направя нещо, но нямах физическата сила, за да ги разделя и спася момчето, и тогава реших да извикам охраната на училището. Те бяха бързо разделени и момчето беше натъжено, но тогава удари звънецът за час и трябваше да влизам. Когато дойде време за междучасието, не ми даваше покой това, което видях, защото знаех, че ще се повтори отново.
Реших да отида при тормозеното момче и да разбера с точност какво се е случило. Отидох и го попитах каква е причината да го тормозят по този жесток начин, а той ми каза, че от седмици го тормозят заради това, че бил по-беден от останалите. Разплака се, а на мен ми стана още по-тъжно. Исках да го успокоя, казах му, че няма да е все така и всичко ще се оправи, защото няма значение колко си финансово богат, важно е колко е голямо сърцето ти, защото тези, които са го тормозили, са бедни откъм сърца, но той не е. Успокоявайки го с тези думи, влязох в следващия час.
В междучасието отново нямах покой. Тогава реших да отида лично при агресорите и да попитам защо направиха всичко това, а те ми казаха, че се дразнят от неговото присъствие, защото бил по-беден и носил дрипи. Казах им, че това, което са направили, не е хубаво и той не е с нищо по-различен от останалите. Те започнаха да спорят с мен. Когато изслушах техните глупости, реших да ги посъветвам да спрат агресията, защото всичко на този свят се връща и е възможно в утрешния ден те да бъдат това момче.
Тогава те се спогледаха, защото това е самата истина, и когато ги поставих в ситуацията на тормозеното момче, се съгласиха с мен и разбраха, че наистина са сгрешили, защото агресията не води до нищо добро и това е далеч от човечността и хуманността. Един от агресорите, докато ме гледаше и слушайки ме, каза тихо: “съжалявам”. Аз се спрях и му казах, че трябва да се извини лично на пострадалото момче и отново удари звънецът за час.
На следващия ден видях пострадалото момче, дойде при мен усмихнат и ми каза, че момчетата, които го тормозеха вчера, днес са дошли да му се извинят и освен това са събрали пари от джобните си и са му купили нови обувки. Бях много щастлива, защото за мен това бе победа над агресията.
Силата на думите е по-голяма от силата на юмруците.
Посланието от тази истинска история е, че първо трябва да мислим, а след това да действаме и никога да не използваме езика на омразата и да действаме с агресия, а да се поставим на мястото на отсрещната страна, защото на никой от нас не му е лесно и вместо да използваме агресията, трябва да култивираме човечността в нас, тъй като добротата е нещо по-велико от всичко останало и тя ще ни отведе до мястото, на което искаме да бъдем. Защото хората реагират по начина, по който реагираш срещу тях, защото хората са като огледалото. Когато им се усмихнеш, те също ти се усмихват, а когато им се намръщиш, те също ти се намръщват.
Гледайте на света по-усмихнато и се борете срещу агресията чрез хуманността!
*Ученическо есе от поредицата на МОН „Училище без агресия“, в която деца и младежи от цялата страна разказват за реални събития, в които са участвали или на които са станали свидетели. Текстовете са анонимни.
(Visited 6 times, 1 visits today)
