Освен трудолюбие, упоритост и заложби, е нужен и шанс, за да успееш в дадено нещо, смята председателят на Апелативен съд – Варна, Ванухи Аракелян, която гостува в рубриката „Искам да съм като теб” на Youth Street Varna.
Очарователна, харизматична, будеща респект и уважение с ерудицията си, в същото време земна, мила и лъчезарна, вдъхновена и вдъхновяваща…Това е Ванухи Аракелян – председателят на Апелативен съд Варна. Един от най-достойните примери за успех, постигнат с труд и постоянство. Човек, с който общуването е истинско удоволствие и чест. Биографията на Ванухи Аракелян е впечатляваща, успехите й също. Разговорът с човек като нея е толкова увлекателен, че времето лети неусетно…

Какво беше детето Ванухи, какво беше момичето Ванухи, кога дойде интересът към правото, коя беше първата стъпка в тази посока?
Връщате ме много назад, но както казва Тончо Жечев, този който не идва от някъде, той от никъде не идва…И за да познаем големия човек, трябва да започнем от малкия…Детето Ванухи четеше откакто се помни, това е най-отчетливият ми, единствен спомен. Откакто имам спомени, аз чета! Преди първи клас е било. Имам по-голяма сестра, което е благословия, особено за сестра като моята, вероятно тя ме е научила.
Момичето Ванухи отново беше много четящо. Като си гледам снимките, навсякъде съм подстригана късо, с бялата якичка на ученическата престилка, обичаща да ходи на училище. Беше ми хубаво, беше ми приятно. Любовта ми към четенето сигурно е имала някакви леко патологични размери, защото родителите ми се притесняваха, особено майка ми, настояваха да изляза да играя навън и оставя книгата. Да, но книгите са вълшебни и досега съм запазила този рефлекс, когато отвориш книга и зачетеш, сякаш се отваря някаква завеса и не искаш да затвориш книгата.
Като ученичка запазих този вкус към четенето. Разбира се, срещнах се челно с математиката, което завърши в полза на математиката. От 9-ти клас се готвех да кандидатствам право и две-три години бяха посветени на това да готвя уроците си, защото тогава беше много важно с какъв успех завършваш средното си образование. Там, за където се готвех да кандидатствам и стотните играеха решаващо значение. Другото време прекарвах в прекрасната библиотека „Пенчо Славейков” в юношеския отдел. Ходех с една голяма тетрадка, в която си записвах най-различни неща като в Паисиево време. Тогава съвременните технически средства не само не бяха познати, а бяха част от научната фантастика от романите на Айзък Азимов, Братя Стругацки и т.н.
Ориентирът ми към правото не беше мой и докато съм съзнателна, аз ще благодаря на един човек за този избор. Това беше учителката ми по литература г-жа Изгревка Хаджииванова. Отново й благодаря! Може да го правя за стотен път, може за хиляден, не е достатъчно и ще го правя винаги!
Аз исках да кандидатствам археология, история, ужасно обичам историята. Има магия в това да знаеш какво се е случило, как се е случило, кои са главните действащи лица и да установиш как животът на света всъщност се върти в един много специфичен кръг, като движението на слънцето. Има една периодика, при която човечеството, макар и различно като материална култура и технически средства, преминава през едни и същи изпитания. Така исках да кандидатствам археология, история, социология, но тогава г-жа Хаджииванова ми каза: „ В никакъв случай, ти ще кандидатстваш право!”.
Признавам си, че в 9-ти клас през 80-те години, аз не знаех какво е право. Питах, разбрах! Това ужасно уплаши моите родители, защото тази специалност се изучаваше на едно единствено място тогава – Софийския университет „Климент Охридски” и конкуренцията беше изключителна за всяко едно място. Може би имах шанс, може би съм положила достатъчните усилия и това е едно от нещата, които искам да кажа на младите хора, не е мое, чух го и разбрах, че работи, затова го предавам нататък: Ако искаш да успееш в нещо и си само добър, може да бъдеш забелязан, но може и да не бъдеш забелязан. Ако обаче си много добър в това, което правиш, няма начин да не бъдеш забелязан. Имах шанса да бъда приета от първия път, ненавършила 18 години и да завърша нещо, което стана огромна част от живота ми.
Само трудолюбието и упоритостта достатъчни ли са, нужни ли са талант и специални заложби, за да е успешен човек в сферата на правото?
Със сигурност е нужно и още нещо, със сигурност трябва и шанс. Както казвам на моите студенти, в онези минути, когато трябва да си починат от материята, че не бива да се отчайват, нито когато неуспяват, нито да се възгордяват, когато успяват. Защото в момента, когато те са успели, някой друг е загубил. Не се знае този друг дали не е бил толкова добър, колкото тях. Шансът е изключително важно нещо, има съдбовни шансове. Затова трябва да направя това, което зависи от мен, но има и незримо в нещата, в случващото се много често има съдбовни моменти, когато нещо, една дума, един шок, един срив в деня може да провали нещо, за което си се готвил много дълго време.
Кои бяха първите сблъсъци с действителността при прохождането в правото, имаше ли разбити илюзии, когато излязохте от университета и влязохте в съдебната зала?
О, не! Аз може би си пазя илюзиите и до момента…Много ще е тъжно, ако живеем без мечти, без илюзии, без вяра в това, което правим. Не само ще е тъжно, но за нашите професии би било много трудно. Това, което ми беше най-трудно преодолимо беше младостта. Звучи нелогично, но аз станах съдия на 24 години. Бях семейна към оня момент, имах малък семеен стаж, а гледах брачни дела. В тези брачни дела има толкова много необходимост да си мъдър житейски. Аз завърших университета с пълен отличен успех, нямам 4-ка в следването си, само няколко петици, а на държавните изпити само отлични оценки. Каквото е зависело от мен към онзи момент съм го направила – да съм старателна, упорита, всеотдайна. Мечтаех да работя това, което работя, но когато застанеш на банката и трябва да разрешаваш спорове между хора, на които можеше да съм дъщеря, на някои можех да съм внучка, липсата на житейски опит само до някъде се компенсира с познанието, което имаш и фундамента, морално-етичния, който са ти дали твоите родители в средата, в която живееш. Знаем, че житейският опит с нищо не може да се компенсира.
По това време имах бракоразводен процес, при който сравнително на възраст съпрузи, с пораснали деца, нямаха никакъв спор, нито за семейно жилище, нито за издръжка. Исковата молба беше написана от съпруга, изключително обрано, няколко реда, в които основното беше, че от години не живеят заедно. Съпругата обаче не искаше прекратяване на брака и това усложни процеса. Когато след дълъг помирителен срок от 4 месеца отново дойдоха в съдебната зала, аз се надявах да са променили становището си, но се оказаха на старите процесуални позиции. Когато попитах съпруга какви брачни претенции има към съпругата си, той отговори: „Никакви! Тя е безукорна майка и съпруга”. Аз зададох въпрос, който на 25 години е простен, и е най-естествения въпрос: „Защо искате прекратяване на брака?” Тогава този мъж на години, вдигна глава, погледна ме в очите и ми каза: ”Защото любовта си отиде, г-жо съдия!”
Оттам нататък аз трябваше да постановя прекратяване на брака и с какви последици. Още ми е пред очите, аз съм в залата, виждам този човек, виждам съпругата му и думите му кънтят…

Има ли място за емоция във Вашата работа, как успявате да овладеете чувствата? Може ли да се позовете само от точката на закона в този момент, когато става въпрос за човешки съдби и буря от страсти?
В съдебната зала е абсолютно недопустимо да проявяваш каквато й да било емоция, ти трябва да си лицето на Темида, с превръзката, отмерваща всяко неутрино в ляво и в дясно, нямаш право на коментари, дори и на мимика.
Преди години, когато бях в Лондон и ръководител на нашата група беше Лорд Хенри, кралски съдия в английския апелативен съд. По този повод, докато той е съдия, има право да носи титлата „Лорд” или „Сър Хенри”. Благодарение на него успяхме да присъстваме на няколко дела.
Това, което направи впечатление, че съдиите стояха с онези перучки, които всички познаваме. Когато приключи нашето посещение, попитахме защо носят тези перуки 600 години, дали е само заради онова пристрастяване на англичаните към традициите ли? Нашият ръководител обясни, че дори да е това, за Англия би било достатъчно. Но, не е само това! Той обясни следното: „Те правят лицата на съдиите абсолютно еднакви, като прибавим и тогите. Изчезват индивидуалните черти на съдията”.
В това има много дълбок, метафоричен смисъл. Правосъдието няма лице. Тези перуки са толкова малки, те едва се държат на главата, за да не може да позволят на съдията да направи каквото й да е рязко движение. При всяко по-рязко движение те се накланят, а никой съдия няма да си позволи да изглежда абсурдно с наклонена перука. Човешкото го оставяш за после. Много е трудно да пишеш съдебно решение, свързано с хора, съдби, последици…
Един от председателите на Върховния касационен съд, Румен Янков, имаше рецепта за това. Той казваше следното:
„ Когато нещо ви притеснява в едно решение, сложете го на сърцето! Умът може да бъде заблуден, сърцето – никога! Ако всичко е наред, подпишете! Ако сърцето не е спокойно, претеглете още веднъж!”
Не случайно част от задължителните реквизити на съдебния акт постановяват, че съдът е воден от събраните по делото доказателства и по ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ…Законодателят е мъдър. Той е дал възможността очакването, когато съдията се подписва, да е под категоричното вътрешно убеждение, че това е истината.
Знаете ли, не е толкова лесно да се лъже пред съда. Особено, когато си натрупал 30-тина години стаж, можеш да уловиш как човек, който лъже излъчва притеснение. Излъчва несигурност, неубедителност.
Зададените няколко въпроса по различен начин, с уважителен тон, много бързо водят до объркване, ако нещо е режисирано или до същия отговор, ако е истината.
Бихте ли препоръчали на Вашата прекрасна дъщеря Мариам да тръгне по Вашите стъпки? Кое е най-трудното във Вашата професия?
Отговорността! Не съм нито герой, нито жертва, всеки един от моите колеги и аз съзнателно сме избрали тази професия, тя е моята сбъдната професионална мечта, но отговорността е смазваща! Едно дело не е просто хартия, не е просто документи, зад тях стоят хора. Изключително е трудно понякога да стигнеш до онази истина, която като си сложиш на сърцето, то да е спокойно, защото обществените ни отношения са усложнение, престъпността е усложнена, търговската ни дейност е изключително усложнена, отношенията между хората също са сложни. Тежестта от една страна идва от променените условия на живот, които имат своята рефлексия върху съдебната практика.
Налага ли се обучение цял живот във Вашата сфера?
Всекидневно! Ако погледнете работното ми място, там стои учебник от близо 1000 страници на проф. Живко Сталев, един от изключителните колоси в нашата наука. Когато бях студентка си мислех, че е префинен цинизъм да бъде наречено това „кратък курс”. С годините разбирам, че наистина е кратък курса. Чела съм учебника за семестриален изпит, за държавен изпит, 32 години съм съдия, този учебник във всичките му последващи издания стои до компютъра ми неотменно.
Нека кажем кои са плюсовете на професията?
Това наистина е една изключителна професия. Един от големите ми страхове е да няма професионална деформация, защото ако десетки години с твоя подпис се случват събития, които променят семейства, бизнеси, сделки за много пари, винаги има една реална опасност човек да реши, че има нещо божествено в него. Това е много опасно. В тази професия има нещо сакрално. Погледнете старите съдебни палати. Те са строени като храмове с колонади, с еркерите, това са малки дворци. В тези храмове се случва изкуството за доброто и справедливото. Това са ни завещали римските юристи. Това е професията,в която в най-чист вид можем да наречем най-юридизираната професия.
Как успявате, въпреки цялата тежест на отговорността и ангажираността Ви, да останете толкова земен и сърдечен, слънчев човек? Кое Ви помага да съхраните тази жизненост и това позитивно излъчване?
Любовта! Аз обичам това, което правя! Да, тежи ми отговорността! Да, никак не е лесно! Явно от другата страна стои много повече от това обаче, за да го правя 32 години. Стои любовта, стои страстта към правото и към усещането, че след като имаш съдбовния шанс да бъдеш съдия, ти си длъжен да правиш всичко по онзи начин, който прави сърцето и разумът ти спокойни. Когато успееш да го постигнеш, защото този баланс е много труден, усещането, с което даваш съдебния акт е с нищо несравнимо.
Вашето пожелание към младите хора!
Аз обичам младите хора, обичам си студентите и учениците, с които се срещаме. За мен няколко неща са важни.
Първо, да бъдат абсолютно сигурни, че няма невъзнаграден труд и всяко усилие си струва! Това категорично!
Второ, ако не знаят какво да правят понякога с живота си, това да не ги притеснява! Аз самата бях объркана на моите 16-17 години. Бях объркана, когато завърших университета с тази отлична диплома. Не знаех кой път да хвана. Да не се притесняват, това е естествено. Някои от най-цветните хора, които познавам, и на 50 години не знаят какво да правят с живота си. Някои от най-скучните хора са го знаели от детската градина.
Изключително ми е важно да им кажа – не прекъсвайте връзката с родителите си! Ние, децата, имам е греха, когато станем на определена възраст да решим, че сме еманципирани, без да знаем всъщност, че колкото повече растем, толкова повече родителите ни са ни потребни. Не за да ни хранят, не за да ни обезпечават битието, нужни са ни като стълбове, като фундамен. Нека докато могат да общуват максимално с родителите си.
За да не звуча като старозаветен пророк, ще кажа само още нещо. Да четат! По ортодоксалния стар, не аналогов начин. Да отворят книга, да разгръщат хартията, да разгръщат страниците. Усещането да държиш книга е различно. Ако все пак това им се вижда прекалено, по какъвто искат начин, но да четат! Това, което човек натрупва между 15 и 25 години като прочетени книги те формира и остава за цял живот. След това идват ангажименти, семейни, професионални, развиваме се, за четене остава все по-малко време. Да използват времето да четат. И да бъдат активни социално хора! Когато нещо е бяло, да кажат, че е бяло! Когато е черно, да имат куража да се изправят и кажат, че е черно!
Очаквам от това поколение да има повече кураж от нас, защото му предстоят повече задачи!