Децата често живеят във виртуалното пространство. Пречат или помагат компютърните игри за развитието на подрастващите, попитахме Александър Павлов, основател на училището по роботика Робопартанс, което наскоро откри свой филиал по предучилищна роботика за най-малките. Ето какво коментира за медията ни Алекс:
“Не съм психолог, така че ще говоря от опита на специалист, който се занимава с компютърни технологии. Според мен е много важно да играем у дома на игри, които да възпитават. Всяко дете, когато губи, се ядосва. Ако това бъде оставено без контрол и да не бъде овладяно, в един момент ще се развие агресия от това, че не се случват нещата така, както детето очаква и иска.
Не случайно първата настолна игра, която всички играем, е „Не се сърди, човече” и тя ни учи как да умеем да губим.
По темата с т. нар. метавселена, по темата за това, че живеят във виртуален свят, истината е, че ние възрастните дори в момента си имаме някаква метавселена. Да, не сме сложили очилата отгоре и не сме се потопили изцяло там, но в мига, в който отидеш на вечеря и първата ти мисъл е как да публикуваш снимки в социалните мрежи, значи ти самият си извън реалността.
Всеки един от нас, общувайки дистанционно, пак е част от този свят. Ние, мъже на по 30 години се ядосваме, когато играем шах с приятели и се гневим, какво остава за по-малките?!
Аз играя военна компютърна игра „Starcraft2”, правили сме дори турнири с мои ученици, та дори и там докато играем се опитваме да жонглираме и си „пъхаме пръчки в колелата”, да си пречим, да си „хвърляме пясък в очите”, т.е. война е и всичко е разрешено. Същественото е, че след няколко години практика има хора, които ми казват: „Райдвай се, че изобщо има с кого да играеш, имаш опоненти и можеш да си правиш спаринг и да тренираш!”.
В един момент, когато в реалният живот започнат да ми се случват предизвикателства, си казвам: „Това е всъщност като в играта, в която аз съм се научил, че интересът на противника, е да направи нещо срещу твоя интерес”. Има емоция, разбира се. Всеки се самоопределя с човечето си в играта. Често загубата се приема като провал в реалния живот.
Трябва да предадем на децата си кои са важните неща в живота! Дали е важно да имаш приятели, дали е важно да имаш добри оценки, дали е важно да си добър в игрите, за да е ясно по какъв начин ще се развиваш като човек, който да е ценен за околните.
Питаме Алекс добре ли е родителите да са „в час” с игрите на децата си, за да споделят емоциите им и държат юздите на гнева?
Ако можем да споделим този свят с детето като вид пространство за комуникация, добре. Различни са поколенията, по различен начин се възприема играта. Много е важно родителят да не гледа подминаващо на играта с пренебрежение, а да усети, че това е важен аспект за детето. Психологията си казва, че играенето е страшно важно за развитието на всяка една личност, включително и животинчетата се боричкат и играят през цялото време. Всички бозайници играем, за да се учим. Важното е да има с кого да се обсъди в реалния живот какво се е случило в играта.
Стига родителят да обсъди приемащо и подкрепящо това, което се случва в играта, би било достатъчно добре. Нека родителя да може да направи един мост към света на детето през играта!
Има начини да се сподели преживяването на играта, но да не стане така, че родителят става ръководител в играта. По-скоро правилният подход е да помолим детето да ни научи на играта, която обича, той да е треньорът и обучаващия, а родителят да е ученика. Дори престорено родителят да се ядоса за нещо, да се наложи детето да го успокои. Тогава би се получило супер яко!
Има ли опасни игри, които подтикват към опасни ситуации децата?
Сещам се за социални групи, в които има провокатори, които подстрекават към агресия в училище. Въпросът е дали отсреща хората са лесни за влияние. Не зная и не съм проследил за опасни игри. Със сигурност обаче е нужна грамотност така, че учениците да знаят как да защитят личните си данни и неприкосновеност от киберпрестъпления, да знаят кой стои отсреща.
Какво още – вижте във видеото!
